Светът барабани отново по прозореца ми
под формата на капчици дъжд. Беше ме забравил за известно време, заменен от
опожаряващо слънце, жадни звезди и ясно небе без облаци, без край, без
прегради. Уморително е да гледаш безкрая… а и е толкова скучно! А виж, дъждът е
различно нещо.
Слушам замислена приказките на капките.
А те как се надвикват! В главата ми настава хаос, суматоха. Вече не различавам
гласчето на една от това на друга – всички крякат безразборно, приказват
клюкарките, а горко му на оня, който ги слуша. Опитвам се да хващам отделните
думи, да ги записвам с бързи пръсчета по тракащата клавиатура без да влагам
много мисъл в написаното. Просто думи по белия лист. Ала те бягат дяволите и се
налага да ги олавям за опашките и да ги дърпам назад. Затова и понякога
написаното няма много смисъл – защото е записано отзад напред; няма смисъл, а и
трудно се чете.
Трия всичко и започвам отначало.
Слушам, пиша, трия. И пак отново. Слушам, пиша, трия.
Става ми досадно да повтарям всичко все
отначало. Писва ми. Кара ме да се чувствам глупава пък дори и тъпа.
Трия думите, този път бавно, за да
усещам как всяка една изчезва в бяздната на онзи тъмен океан от мисли, затворен
в главата ми. Изключвам програмата и пускам щорите. Вече не виждам дъжда, но
продължавам да го чувам. Разказите на капките се сливат бавно в едно цяло, една
завършена история, изплетена от стотици нишки. Слушам внимателно, не го
прекъсвам, не пиша. Просто слушам. Запомням мълчаливо, каквото мога, и го чакам
да приключи. Ала дъждът се смесва с вятъра, а вятърът има много да разкаже –
той е пътувал надалеч и е видял свят. Нетърпеливо и той започва да говори,
заглушавайки дъждът, отмивайки го, отпращайки го. И аз вече не го чувам.
Поемам въздух и леко притеснена отново
стартирам програмата. Отделям минута, за да си припомня чутото, и започвам да
пиша. Пиша ли пиша, докато историята не свършва. Но не в края, както трябва, а
в самата кулминация, в средата, в сърцето, защото аз не зная цялата история –
тя приключи преди да бъде разказана цялата.
Спирам за момент и мисля. Препрочита
написаното отново и отново, молейки се самò да продължи нататък. Любопитство
изгаря кожата ми, примесва се с кръвта ми и потича във вените. Аз трябва да
знам какво става после, какво се случва с героите. Трябва да знам, ала не зная.
Ставам и зопочвам трескаво да ровя из
книгите по рафтовете. Там, все в някоя от тях, трябва да се крие отговорът,
продължението, краят. Все някой трябва да се е сетил да го запише преди мен. Не
може аз да съм единствената да чуе историята – все пак дъждът вали над целия
град, нали? Ала кой ли слуша…
Препрочитам отново познатите страници
на познатите книги. Не веднъж и дваж съм ги търсила за помощ, когато дъждът
предател си тръгне преди края на приказката. Но те никога не съдържат отговора.
Не и правилният поне. Защото продължението го знам само аз и това вече не е
история, чута някъде - това е история, сътворена от мен.
Сядам спокойно в мекия стол и отпускам
ръце върху клавиатурата. Затварям очи и започвам да пиша. Без да мисля. Просто
движа енергично пръсти без да гледам резултата. Ще дойде и време, когато ще
прочета написаното. Но още не съм стигнала до там. Сега просто пиша.
Пиша, пиша, пиша.
И вече нямам какво повече да кажа.
Чувствам се изцедена и от последната дума, плаваща из съзнанието ми. Тялото ми
е празно, мислите ми са празни, аз съм празна. Аз съм вече никой и всичко,
което съм, е само един разказ, излязал изпод пръстите на ръцете ми.
Внимателно натискам бутона за запазване
и затварям програмата. Дърпам щорите, облягам се назад и се вглеждам в небето.
То е светло отново. Светло и безкрайно. Ще мине пак доста време преди следващия
дъжд от думи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар